Ти си РОЗА, ти си КРЕМ, ти си щастие за МЕН !

101 Далматинци, бау-бау.
Сто и първи пост :)
Т'ва беше леко отклонение, споко.
Днес, мили деца, ще си говорим за птичките и пчеличките. Нееее, не за секс, а за любов!
Снощи гледах малко от "Какво искат жените", много готин филм. Свеж, интересен и най-вече: вечно актуален :) Та, във филма играят и две мои любими актриси: Хелън Хънт и Мариса Томей. И двете си имаха чара, но нека сега се спра на героинята на Хелън Хънт - Дарси.
Значи, Дарси е кариеристка, интелигентна и привлекателна жена, но с известни съмнения около интимния си живот. Дори мисля, че няма да е прекалено странно ако наречем тези съмнения - страх. Страх, но от какво ? От обвързване ? Едва ли. От любов ? Не. От тесни помещения ? Не, това е клаустрофобия. Значи от какво е този страх ? От последствията, по-точно от негативните. Тоест, от нараняване. Съвсем нормален, инстинктивен страх. Все пак когато се опарите на котлона, не пробвате втори път нали ?
И сега се сещам за новата песен на Хиподил (вече не е толкова нова) - Лет ми да те лов ю. Ами да, това е много важно нещо. И не какво в песента, да приемаме любовта като на бъзик "ш'ти пра'им либоф, ма, Минке", не, тук става дума за онази, другата, истинската, позабравената любов. Онази любов от детството, когато просто искахте да го/я хванете за ръка и да си седите така завинаги. И когато облаците бяха някак по-бели и по-пухкави, та даже май виждахме и Мики Маус някъде там горе или може би това е илюзия от песента на Росица Кирилова. Важното е, че тогава мечтаехме без граници. Мечтаехме без да мислим за последствията и без да се пазим от "изгаряния". Май дори изживявахме мечтите си. До момента, когато се опарихме за първи път. Тогава се включи инстинкта. От тогава се пазим, и то много. Като в небрано лозе се оглеждаме всеки път, когато замирише на любов. Тръгваме на бягаме като гърмян заек дори при мисълта, че всичко това може да се повтори. Това е параноя. Една илюзия, един свят на безкраен вътрешен терор и терзания. Ами ако така беше станало ? Ами ако пък тогава бях направил/а така ? Дали щеше така да стане или пък може би щях да променя нещата ? Глупости, глупости, глупости.
Важното е, че сега можеш да промениш нещата, още можеш. Не за дълго, но все още можеш. Единственото нещо, за което трябва да мислиш и да правиш преди да тръгнеш стремглаво напред е: за да има какво да загубя, първо трябва да го спечеля!
Повечето от вас сигурно работят или поне са работили през живота си. И от там сигурно знаят какво е да си купиш нещо със заработени пари. Това чувство може само да се сравнява с това да спечелиш любовта, но всъщност е толкова бледо, че математически представено би изглеждало така: 1:+безкрайност. Да спечелиш любовта и да вкусиш успеха се изразява в първата целувка. Точно тогава, когато всичко около теб спира да съществува в твоето измерение и всичките ти възприятия са се съчетали на върха на езика. Точно тогава пръстите ти са сковани, но въпреки това си част от най-нежната прегръдка на света. Погледът ти се опитва да пробие дупка навътре в теб, за да погледне дали сърцето ти тупти или си умрял и вече си в Рая. Отваряш си очите и виждаш, че не си в Рая - на далеч по-хубаво място си - при любовта.
Но аз лично забравих пътя за това място. Трябва някой да ми го покаже отново, да ми отвори очите, за да видя, че от Рая е дошъл един ангел за мен и да ме отведе там, където улиците нямат имена. Където цветовете се смесват във една въртележка и на следващия ден всички ти се чудят откъде такава усмивка. За това:
Лет ми да те лов ю.